Ден на Независимостта

Независимостта на България започва с това, че не са поканили българина на вечеря. През август 1908 г. дипломатическият ни представител в Цариград Иван Гешов не е поканен на приема за рождения ден на султана — васалът няма място на масата на държавите. Обидата е протоколна и затова е точна: Берлинският договор от 1878 г. е писан в зала, в която България я нямаше, от хора, повечето от които никога нямаше да я видят, и трийсет години страната носи статут, съчинен другаде. Васалитетът не боли всеки ден. Боли, когато седнеш да ядеш.

Отговорът е бърз и не минава през ничия канцелария. В началото на септември правителството поема Източните железници. В нощта на 21 срещу 22 септември манифестът се пише на гара Две могили — документът, с който царството се обявява, е съчинен на един перон, между два влака. На 22 септември Фердинанд го прочита в Търново, в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ на цар Иван Асен II: влиза княз на васално княжество, излиза цар на независимо царство. Никой не е питан предварително. Великите сили признават станалото чак напролет: светът догонва един лист, прочетен на глас, цяла зима по-късно.

Сметката пристига, както винаги. Свободата е безплатна за обявяване и струва 82 милиона франка, изплащани на Русия в продължение на седемдесет и пет години — Русия опрощава османските военни дългове, османците се отказват от претенции, а България плаща на трета страна. Обявяваш се за един ден и се издължаваш три поколения. Това е и цялата поука за отношенията с центровете, които решават вместо теб: разрешение не се иска, а се съобщава; признанието идва със закъснение; фактурата идва точно навреме.

Двадесет и три години делят 1885 г. от 1908 г.: страната първо се събира, после се отвързва. Кючекът свири и на двата празника. Оттогава спорим коя дата е по-голямата, вместо да си дадем сметка, че сме успели и с двете за по-малко от едно човешко поколение. Точно това е единството, което 22 септември предлага: не еднаквост, а един и същ подпис под две решения. „Българи сме още“ на Христо Стоичков и Братя Аргирови е за деня: глаголът е в сегашно време, и точно „сме“ е думата, която върши работата. Орк. Тик Так с „Кючека България“ слага страната в заглавието, без да се извинява за това — жестът е същият. А кючекът е последното нещо тук, което свири, без да иска разрешение от никого.