Ванко е галеното лице на най-масовото българско име и празнува на Ивановден, 7 януари. Ако имаш такъв в рода, приготви курбан и още един стол.
Ванко тръгва да черпи на 7 януари и веднага се сблъсква с проблема на всеки Иван — половин махала има имен ден същия ден. Ивановден иска курбан и пълна трапеза, а близките се събират не толкова заради светеца, колкото защото знаят, че при толкова именици все някъде ще остане място.
Ванко е галената, умалителна форма на Иван — не отделно име, а нежната му селска версия, тази, с която баба вика внука от двора. Иван произлиза от еврейското Йоханан, през гръцкото Йоаннис, и означава „Бог е милостив“. Ванко наследява цялото това значение, но го смалява до домашен размер: същата божия милост, само че по чехли. От същия корен растат Ваньо, Йоан, Иво, Ивайло, а в женски вариант Иванка и Ваня, така че Ванко е само едно клонче от най-разклоненото родословно дърво в българския именник.
Светецът е Свети Йоан Кръстител — пророкът, кръстил Христос в река Йордан. Църквата го почита на 7 януари, ден след Богоявление, когато свещеникът хвърля кръста в ледената вода. Ванко носи умалителна форма на най-масовото име в страната, кръстено на един от най-почитаните светци — тежест, която повечето Ванковци откриват едва когато трябва да черпят цялата тази рода наведнъж.
Курбанът на Ивановден е ритуалът, който заземява деня — казан, който къкри от сутринта, и роднини, които влизат на вълни през целия следобед. Всеки нов Ванко или Ваньо на прага е повод за още една наздравица, а домакинята брои порциите наум и се моли месото да стигне. Стига, обикновено. Ракията свършва по-рано.
В кючешкия прочит Ивановден е ден на неизбежната множественост. Не можеш да минеш без поне трима с това име на масата, а галената форма Ванко е тъкмо тази, която вечерта вади — защото след третата чаша никой не се обръща официално към Иван, всички са Ванко, Ваньо, Ванката. Кючекът е за момента, в който трапезата се размеква и имената олекват заедно с гостите.
Сашка Васева — Иване е за момента, в който уредбата извиква пълното име и половината маса се обръща наведнъж — на Ивановден звателната форма е оръжие за масово поразяване. Орк. Бриз — Ванко мой, Парлапански кючек е за средата на вечерта, когато галената форма най-сетне получава собствен кючек и Ванко поне за едно парче престава да е подточка на Иван. Орк. Аполон — Бай Иван е за най-възрастния именик на трапезата — единствения Иван, когото и след полунощ никой не посмява да нарече Ванко, колкото и чаши да са минали. Заедно трите изминават цялата йерархия на името за една вечер — извиканият Иван, галеният Ванко и недосегаемият бай Иван, всичките нахранени от един и същ казан.
Ванко обикаля цяла вечер, защото имениците са твърде много, за да се обходят навреме. Курбанът се раздаде, ракията свърши първа, а кючекът изпрати умалителната форма на най-масовото име в поредната ѝ претъпкана вечер.
Пожелания
Ванко не е име, а прякор с кръщелно — версията на Иван, с която баба те вика от двора и която на официално гише звучи, все едно още не са ти пораснали мустаците.
Галеното окончание идва в комплект с цялата рода на Иван — Ваньовци, Ивайловци, Иванки — и тежестта на това откриваш чак на седми януари, когато трябва да черпиш телефонен указател, кръстен на един и същ светец.
Трезвен, човек още може да произнесе цялото „Иван“; след третата ракия езикът се предава и всички на масата олекват до Ванко, Ваньо, Ванката — доказателство, че нежността в България е страничен ефект на алкохола.
Понеже носиш най-масовото име, домакинята те посреща с усмивка и с тайно смятане наум дали курбанът ще издържи още един Ванко на прага — гостоприемство, придружено от кухненска аритметика.