Всяка година някой обявява, че този път няма да гледа, и всяка година същият човек знае наизуст реда на изпълнителите. Кючекът стои настрана — за него не се гласува, не се спори и не се събира жури.
Финалът тръгва и стаята вече е разделена на две мнения за костюма на първия участник. На финала гласуването се отваря още преди първата песен и точно тогава всички стават експерти по музикална дипломация. Кючекът чака встрани и има това предимство, че не се преструва, че става дума за песни.
Вечерта има свой протокол. Диванът се заема по старшинство, телефоните излизат на масата, а някой води списък на хартия, защото екранът е за хора без система. Всяка песен получава оценка в рамките на десет секунди, а окончателната присъда се произнася преди края на първия припев. Коментарите се движат по три релси: това не е музика, това го има отпреди трийсет години и защо пее на английски. Нито една от трите не изисква аргумент, а третата се повтаря най-често от хора, които не са изслушали докрай нито една от останалите песни.
В някакъв момент от вечерта националното самочувствие излиза на терена и точно тази част е Орк. Тик Так — Кючека България. Резултатите на страната са проверими и кратки: през 2016 г. Поли Генова стига до четвърто място, а през 2017 г. Кристиан Костов остава втори — най-доброто класиране на България по официалните резултати на конкурса. Останалото са години, в които коментаторът обяснява защо гласуването не е за музика, а стаята кима в знак на съгласие. Песента върши същата работа у дома, само че без евфемизми и с по-добър ритъм.
Фики и Софи Маринова — Гласът на София стои точно върху двусмислицата: с глас се пее и глас се дава, а на Евровизия и двете значения се броят. Гласуването е кратък прозорец, в който половин Европа натиска бутони и после се преструва, че решението е било аналитично. За собствената си държава не се гласува — правило, което всяка година се преоткрива от някого в стаята с искрено възмущение. Дванадесетте точки заминават към съседа и оттам нататък разговорът е за география, история и стари сметки.
Диванът пита, а саундтракът му е Галена и Гъмзата — Неудобни въпроси. Въпросите започват меко — това мъж ли е, това на живо ли е — и стигат до тежката категория някъде към десетата песен: защо изобщо се гледа това. Отговор не се дава и телевизорът остава включен до края. Кючекът върши тук нещо, което таблото не може: не разделя стаята на лагери и не иска обяснение защо ти харесва.
Победителят се обявява към един и половина, стаята се съгласява, че резултатът е бил предвидим, и до сутринта половината песни са забравени. Другата половина върви по радиото цяло лято и всички я знаят наизуст до септември, без да го признават на глас. Догодина стаята ще заеме същите места, ще извади същия списък на хартия и ще произнесе същите три коментара в същия ред. Кючекът тръгва след изключването на телевизора — след цяла вечер европейска музикална дипломация е нужно нещо, което не се нуждае от превод, от жури и от полуфинал.
Пожелания
Дано полуфиналът да мине без ревизия на костюмите откъм дивана
Нека телефонът да хване от първия път, докато прозорецът е още отворен
Дано коментаторът да замълчи точно на припева, който чакаш
Нека изпълнението на живо да звучи като клипа поне веднъж