В телефона стоят четири номера с имена като Иван ВиК и майстора на комшийката, а вдига само единият. Кючекът е за разликата между уговорения час и часа, в който наистина се звъни на вратата.
Каза „към обяд“ и това беше последната конкретна информация за деня. Отменяш едно излизане, слагаш телефона на видимо място и започваш да чакаш човек, чието работно време е състояние на духа. Кючекът върви из целия апартамент, защото и без това си вкъщи.
„Към обяд“ не е час, а диапазон, чиито краища се определят от предишния обект. Майсторът не закъснява — той е още в апартамент, който също е чакал от сутринта и в който нещо се е оказало по-сложно, отколкото е изглеждало по телефона. Веригата е проста и безмилостна: всеки клиент отмества следващия, а последният в списъка научава за това привечер. Диспечер няма, график няма. Има един телефон, който звъни, докато собственикът му е с ръце в стената на друг адрес.
Причините за чакането се събират в кратък списък: спрял бойлер, теч под мивката, ключалка, която се върти на празно, ток, който пада само вечер. Всяко от тези неща превръща жилището в лагер — миеш чинии в другата мивка, къпеш се у сестра си, отваряш вратата с изваден цилиндър. Денят се планира около едно позвъняване, което може и да не дойде. Междувременно кючекът играе ролята на часовник: свърши ли песента, минало е още малко от следобеда, и това е цялото измерване, с което разполагаш.
От сутринта в главата ти върви едно обръщение и Деси — Майсторе, майсторе го произнася на глас вместо теб: направо, по занаят, без учтивите увъртания на есемеса, който вече си пренаписал няколко пъти. Останалите професии се уговарят за час; тази се уговаря за настроение. Майсторът е фигура с власт, каквато малко занаяти дават на човек с чанта инструменти — той решава кога денят ти започва и дали изобщо ще започне.
Някъде между обяда и здрача въпросът се задава на глас в празната кухня и звучи точно като Милко Калайджиев — Къде си, батко. Обаждането се приема след няколко позвънявания, гласът отсреща е бодър, а отговорът е универсален: идвам, идвам. Тази дума в устата на майстор няма измерение във времето — тя означава само, че задачата ти още фигурира в списъка. Кючекът върви на заден план през целия разговор, защото пълната тишина прави чакането още по-дълго.
Всеки водопроводен ремонт стига до фазата, която Сашо Роман — „В петък вода нема“ е описал още в заглавието. Спираш главния кран, за да се смени една гъвкава връзка, и остатъкът от деня минава в апартамент без вода — с празен чайник, немити ръце и пълна кофа в банята за всеки случай. Петъкът е денят, в който това се случва най-често, защото всичко отложено през седмицата се събира точно там. В такова жилище времето върви бавно и с музика, защото друго не остава.
Майсторът идва. Влиза с обувки, поглежда проблема, казва изречението, което всеки собственик рано или късно чува — че предишният е работил, без да мисли — и оправя нещата за по-малко време, отколкото е траяло чакането. После си тръгва, а в жилището остават работеща мивка и усещането, че денят е бил зает с нещо. Кючекът продължава да свири, вече без задача.
Пожелания
Дано предишният обект да е по-прост, отколкото звучи по телефона
Дано звънецът да работи, когато най-после позвънят
Нека частта да се намери в първия магазин по пътя
Нека водата да се върне преди вечерята